Било по времето, когато все още имало бръснарници. Сега бръснарите вече са фризьори, които не могат да бръснат. Тогава всеки си имал майстор, който го подстригвал и бръснел.
Някога още преди Освобождението на България един човек от Сливен, попитал своя бръснар къде си точи ножиците. Разбрал, че в града имало само един точилар, който работел качествено. Той проверявал дали ножицата е добре наточена, допирайки я до ухото си, за да чуе звука на режещите остриета.
Преди около два века се случило така, че Сливен останал без макасчии (ножичари). В онова време ножиците били основният инструмент за повечето занаяти: абаджии, терзии (шивачи), кожухари, железари, тенекеджии, бръснари, златари. Също ножици се използвали и за стригане на овце (кръклизи), домакински, канцеларски и какви ли още не. А по това време, ножици се правели чак в Казанлък, на 18 часа пеш от Сливен. И това накарало един млад майстор на име Добри от Казанлък, да се премести в града под Сините камъни. Отначало той започнал да се занимава само с точене на ножици. По това време в Сливен работели около 60 бучакции (майстори на ятагани), които също точели и ножици.
Новият майстор бай Добри бързо се прочул с добрата си работа и всички клиенти, които се нуждаели от ремонт на ножици, постепенно се преместили при него. Бучакциите (всички от които били турци) се оплакали от това на каймакамина и той повикал майстор Добри с намерението да го изгони от Сливен. Приятели турци обаче предупредили българския майстор какво му се готви. Като чул за „присъдата“ си, макасчията решил да се подготви за срещата си с управителя на областта и когато най-накрая се явил пред него, Добри подал на големеца едни малки ножички за рязане на квитанции с думите: „За спомен от мен.“
Каймакаминът дълго оглеждал художествено изработените ножички и няколко пъти попитал: „Ама ти ли ги направи?“. Изящната изработка го впечатлила до толкова, че той преосмислил решението си и оставил Добри да работи на спокойствие в града. Така фамилията Макасчиеви заела своето достойно място сред сливенските майстори.
Следващият майстор от поколенията Макасчиеви бил Георги, син на Добри от Казанлък. Георги започнал да се занимава и с тюфекчийство (изработването на цевите на пушките). Това е най-сложната за изработка част на оръжието. По същото време други майстори – чакмакчии, правели механизмите на пушките. Трети изработвали прикладите и ложите на пушките (наричани били кондакчии или тапанджии). Много и различни майстори работили в града тъй като Сливен бил традиционен център на оръжейното производство през Османския период. Работата на тюфекчиите, от онова време, най-общо казано се изразявала в следните действия: Майсторите отрязвали стоманена лента, дебела около 0,5 см. Чиликът (стоманата) се правел най-често в днешна Турция, но са внасяли също и от Англия. Прегъвали лентата по дължина върху желязна пръчка и съединявали с коване нажежените две срещуположни половини, докато се образува тръба с дължина на цевта. Цевта отвътре се престъргвала с шест вида бургии. За далекобойността на пушката допринасял направеният ръчно вътрешен нарез в цевта, който придавал въртеливо движение на куршума.
Пушката от този вид, наричана „шишане“, стреляла на 300 м. Зареждането на шишането ставало откъм цевта. Най-напред се насипвал барутът – 2 драма (7 грама). После напъхвали зърното (така казвали на куршума). Пред чакмака (ударника) имало малка дупчица, в която се сипвал малко ситен барут, за да се възпламени от искрата на чакмака и кремъка и да подпали барута в пушката. Цялото зареждане на шишането траело около 3 минути. Затова всички стари пушки били винаги заредени и на предпазител. Според легенда подобно шишане, изработено от майстор Добри, простреляло смъртоносно човек на 200 м. Тогавашният каймакамин на Сливен забелязал от конака, че някакъв овчар на съседния хълм си смъкнал потурите точно срещу харема. Халис Бей, известен със своята избухливост, без да му мисли, прострелял нещастния чобанин.
Следващ в рода бил Асен, син на Георги. Той се специализирал в украсата на оръжието.
Украсата на една пушка се считала за най-деликатното и най-непостижимо изкуство. Дядо Асен Макасчиев, който бил и ножичар, като дядо си и баща си, научил доста тънкости по украсата на пушките от последния майстор-тюфекчия Мехмед Сохтоолу, който работел с украсата „дамаска“. Той бил минал 60-те и нямал вече поръчки за работа. Бил на практика пенсиониран от занаята си. Затова всяка сутрин ходел в дюкяна на Макасчиеви за раздумка и развлечение. Дядо Асен му поръчвал един чай и старият майстор започвал да му разказва за тънкостите на тюфекчийството.
Дамаскът се правел от тънки ленти стомана и желязо, широки около сантиметър, които се наслагвали една върху друга, нажежавали се и се сплесквали с коване и от смесването на стоманата и желязото се получавала по-широка шарена лента. Тази лента отново се нажежавала и започвали да я усукват върху цевта. В операцията участвали едновременно 3-4 души.
В по-късните години, когато дядо Асен прехвърлил вече 90-те, решил да пробва наученото за дамаската. Разбрал обаче, че това няма да е по силите му, и затова наел един млад ковач, който да изкове дамаската под негово ръководството. Те заедно успели да направят изкусната дамаскова украса едва при втория си опит. В цялата Османска империя тези цеви с дамаска били монопол на сливенските майстори.
Изработените изделия от сливенските майстори били с изключително високо качество. Гаранция за това били и инициалите на майсторите, които те гравирали върху изделията си. Търговци пристигнали чак от Азия обикновено престоявали по 5-6 месеца в Сливен, чакайки да им се направят поръчаните от тях оръжия.
Друго свидетелство за майсторлъка на сливенските тюфекчии е случилото се през 1878 г. когато руските офицери, разквартирувани в Сливен, изкупили всички пушки и пищови от дюкяните на града, смятайки ги за произведения на изкуството, а не за оръжия.
А специално за Макасчиевия род се носили и други разкази и легенди.
Така веднъж клиент изказал съмнение, че поръчаният от него нож ще може да разполови агне. Дядо Добри замахнал с ножа и ударил края на желязната наковалня. Останала резка, а на ножа острието не се притъпило.
Друг път на Узунджовския панаир Георги Макасчиев с гордост показвал създадените от него ножици. Един купувач му направил забележка, че много хвали стоката си. Дядо Георги взел един железен аршин и започнал да го дялка с ножицата, както се дялка дървена летва. Купувачът се смаял и се засрамил.
Семейство Макасчиеви нееднократно получавали признание за своето майсторство. На Първото изложение в Пловдив през 1892 г. Георги Макасчиев спечелил златен медал. В Сборника на изложението отбелязали: „Г-н Георги Макасчиев от Сливен беше изложил иглена пушка, ножици, клещи за вадене на зъби и малко ножче. Всичките тези железни оръдия са толкова изкусно направени, щото мъчно може человек да ги различи от изделията на английските фабрики.“ Предложили му да изпрати своите експонати на Чикагското световно изложение през 1893 г. по повод 400 години от откриването на Америка. Дядо Георги обаче отказал. На Общата художествено-занаятчийска изложба в София през 1938 г. Асен и Добри Макасчиеви (синове на Георги Макасчиев) участвали с 5 ножици, 3 ножа, 1 бръснач, 1 лозарско ножче и 1 джобно ножче. Полученият сребърен медал разочаровал двамата братя и те не участвали в церемонията по награждаването.
В последните години от своя живот Асен Макасчиев направил и предал в Сливенския исторически музей един голям списък на работилите в Сливен тюфекчии – дванадесет българи и десетина турци. Дядо Асен бил по убеждение комунист. Идеалист. По време на репресиите през 1925 г. бил арестуван и лежал повече от половин година без присъда в Сливенския затвор. След 1941 г. участвал дейно в съпротивата, като доставял и ремонтирал оръжие на партизаните. Всичко вършел безплатно и със съзнанието, че излагал на риск не само спокойствието, но и живота на семейството си. Но работейки като „частник“, при новата власт, той нямал социални осигуровки и останал без пенсия.
След като дюкянът му бил съборен поради разширение на улицата, останал и без средства за препитание. Така пренесъл всички свои инструменти в музея и започнал да ремонтира стари оръжия от експозициите. След това постепенно предал и всички други оръжия, както и други експонати, които имал вкъщи. Отначало работил в музея безплатно, защото не могли да му осигурят възнаграждение. По късно му дали пенсия от 50 лв. Той обаче бил доволен, защото смисълът на неговия дълъг живот винаги е бил трудолюбието и непреодолимият стремеж да постига все повече и повече съвършенство в работата си.
Дядо Асен казвал: „Ако много харесваш работата си – не си майстор. Като направиш нещо, порадвай му се, пък си речи: Другото ще го направя по-хубаво!„
Той живял и с искреното желание да се съхранят познанията за старите занаяти. В това отношение много ценна е заслугата на големия сливенски художник Добри Добрев. В продължение на една година (1952) той всеки ден ходил при дядо Асен Макасчиев и записвал сладкодумните му разкази за макасчийството и тюфекчийството в Сливенския край.
Подробно са описани и придружени с прекрасни рисунки и чертежи много тънкости на тези несъществуващи вече занаяти. Тези записки са в Тетрадка №3. в Регионалния Исторически Музей Сливен. В първите две тетрадки са записани общо 12 занаята, за които Добри Добрев е преценил, че имат най-голямо значение за икономиката на Сливен в годините преди Освобождението. Тетрадките се съхраняват в Областния исторически музей на Сливен където могат да се видят и днес.
През 1971 г. Асен Макасчиев е удостоен със званието „Заслужил деятел на народното изкуство – майстор на стари занаяти“.
През 1977 г. по време на културните тържества „Сливенски огньове“ той става носител на Чинтулова награда. Паричната премия от 2000 лв. дядо Асен дарява за стипендия на студент от Художествената академия. (Дали тогавашните първенци са знаели, че пенсията му е само 50 лв.) Тогава той е удостоен със званието „Почетен гражданин на град Сливен“. Старият майстор починал през 1979 г. на 97 години.
Последният от сливенските майстори Макасчиеви – Асен, наследил не само уменията на своите предци, но и завършил своята трудова дейност като реставратор в Сливенския исторически музей, продължавайки благородната дейност на своя род.
Всичко това узнах от прекрасната книга „Занаятчийският род Макасчиеви“ на г-жа Ангелина Макасчиева – дъщеря на дядо Асен. (Издателска къща „Жажда“, Сливен, 2012 г.) Отдавна не бях чел книга с такова удоволствие и с такъв интерес.
И старата приказка, че кръвта вода няма да стане, е вярна. И всички носим миналото си.
Димитър Пеев Член на клуб по стрелба BPST – Стара Загора
