Дивите зайци са символ на лова. Ако след излет през август ви срещнат с връзка пъдпъдъци или гургулици и ви подшушнат: „А зайче удари ли си?“ често се чува под сурдинка: „Рано е?“, а в мисълта е: – „Кой ще ги чака!?” Това е така, защото дългоушковците са освен символ на лова, и вкусна хапка. От началото на ноември до 31 декември всички законни ловци в дружините, където заекът се е нароил и трайно го има се пробват на разрешен див заек заедно с верните свои помощници – ловните кучета.
Само млад ловец – аджамия, може да си въобрази, че да си удари заек е лесна работа. По-старите и опитните обаче са на друго мнение. Те са разбрали от десетки изпуснати зайци колко труден и непредвидим е този лов и рано сутрин веселяшки пожелават на младоците добра слука. А те, горките, дори не предполагат, че заекът може да бъде по-бърз от мисълта и по-хитър от крадеца в гардероба, изваден с цев в челото, и му стрелят от сто–двеста метра, колкото да го поздравят, а резултатът е нулев.
Денем зайко–байко си лежи притаен в някоя кърска туфа, плътно прилепен към собственокрачното направено трапче и често ловците го подминават, без да го забележат, а заекът това и чака, и не се вдига. Но изчерпи ли му се чаканката и сърчицето му забие като тъпан на сватба, вирва уши и бяга със скоростта на светлината, ползвайки 32 мускула – по 8 за всяка лапа, а в действителност мускулите му са 180. Колко разточителна е била природата към този дългоушко. Нищо подобно. Излишъкът от мускули му е даден, за да се измъкне от преследващото го куче, ловец, вълк, лисица и всякакъв друг хищник или неприятел, който го преследва да го изяде или гръмне. Милиони движения прави, за да заблуди преследващия го четирикрак „приятел” и да се връща обратно по изтичания път. За да спаси кожата, понякога му се налага да плува, да се катери по дърво, да се приземява с вихрен скок вън от обсега на сачмите, когато го спипат натясно и го поздравяват десетина-двайсет „разгневени” ловджийски чифтета.
Ако сме вдигнали от легло здрав възрастен заек – “професор” с помощта на четириногия помощник, заекът се заиграва с дратхаара или курцхаара на живот и смърт и хваща кучето за гонач, летейки срещу вятъра, кръстосвайки и прекъсвайки дирите си с почти двуметрови скокове. При мъгла или по–влажно време лови инстиктивно най-сухата пътечка, за да остави най-слаба миризма и избегне настойчивостта на ловното куче. Така наречените зайци–„професори“ – най–едрите и най–стреляните, прилагат и тактиката „хитрост по правата посока“, като в стремителния си бяг кривват изненадващо встрани, после стремглаво избират новоизбрана посока. Така заекът се стреми да откаже кучето, а заедно с него и ловеца. А
ко кучето обаче е обучено от майстор и нееднократно е късано на заешкия тест помни, че точно в този миг „професорът“, присвил дългите уши по продължение на тялото, за да не му пречат да бяга, е капнал от умора. Започва никъде обозначената дисциплина „бягане с препятствия“ из лозовите масиви. Кучето, обучено и на тези заешки номера, не се хваща и издържа и този тест. Последният спасителен ход на дългоушкото е някъде в гъстото в най-близката горичка. Там обикаля старите дървета и се качва на някой нисък пречупен клон с туптящо сърце да му се размине. Но кучето вече е надушило дирята му и го заобикаля, като го предава на своя господар – баш ловджията. А той, обладан от неистовата ловна страст непременно да го намъкне в торбата на жилетката, го поздравява с изстрел с двете цеви на пушката.
В лозовите масиви заекът се чувства по–защитен. Стрелбата в това телено поле става още по-трудна заради хватките на заека да коси напреко на преградите и всячески да затруднява ловеца и кучето. Но обграден и се защура, като няма накъде, заекът изведнъж се втурва срещу нас уж да ни изплаши, или разконцентрира, а когато ловците го задумкат с изстрели и сачмите му облизват кожухчето намира начин да се промуши като стрела между разкрачката на някой вече изпразнил и двете цеви на чифтето.
Не по-малко щур е ловът на зайци –“професори“ с кучета птичари, каквито са пойнтерите, кокер–шпаниелите и сетерите, английски и ирландски, в угари и цвеклови посеви. Тук добра работа върши бродещия като на персийски килим пойнтер или английския сетер, тъй като те не гонят заека близо до опашката му и не пречат на стрелбата. Ако стреляме с патрони номера 2 до 0, но в никакъв случай с по-едри сачми, успехът е гарантиран. В по–студените дни през ноември–октомври ползваме и по-едри сачми, а в края на сезона – 2/0.
Месото на едногодишните зайци, така наречените „гюджени”, е нежно, вкусно и по-деликатно от това на три-четири годишните зайци от „професорското” съсловие. След като се одере още на место заекът, особено силно накървен от сачмите, се изтърсва от вътрешностите и се поставя 3-4 часа в студена вода, за да се тушира изтичащата кръв и после се потапя в изстудена марината от бахар, черен пипер, кервиз, дафинов лист, моркови, оцет, червено вино, скилидки чесън, лук и сол, която е вряла не по–малко от 15 минути. Най–щастливи остават кучетата заради богатата закуска от заешки вътрешности. А аджамиите ловци ближат рани, защото майсторите рано са си отстреляли заек и са им предоставили да им го носят до края на излета. Младоците, мърмореки между зъби на заешката гозба се тюхкат, че за кой ли път „старите пушки” са ги превърнали в зайци на своите верни кучета.
Димитър Стоянов
Източник: Списание „Лов и куче“